Жените, контролирани от семействата си.
„Съпругът ми скъса Библията ми и ми забрани да слушам радио програмите на
Проект Анна. Аз започнах тайно да слушам програмите на дискове, но той намери
дисковете и ги изхвърли. Съпругът ми може да ми отнеме всичко, но не и Исус,
нито днес, нито утре!” (Алжир, Бербер-кабил слушателка).
„Господи, сигурен съм, че ти не съществуващ. Ако ти
съществувашe, което оспорвам, Ти имаш задачата да ми се разкриеш.”
Господ отговори на тази
удивителна молитва на младия Ричард Уирмбранд, атеист, войник в Румъния през
30-те години, верен на нощните заведения и разхождащ се из гробищата, за да
размишлява за живота.
Строителният дърводелец и евреина
Ричард е туберколозен и
решава да отиде да си почива в едно село в планината. Там един стар дърводелец
се радва на посещението на евреина и му подарава една Библия. Като евреин,
Ричард чете с мъка Библията, плаче много за своето тъжно съществуване. Накрая
се обръща към Бог.
През 1940 г. Румъния и
всички евреи са под фашисткия терор. През 1945 г. комунистите завземат страната.
Ричард Уирмбранд става лютерански пастор и се заема с нелегално свещеничество.
През 1948 г. той е задържан и затворен.
Прекарва 14 години в
затвора, като три от тях в една килия на десет метра под земята, без никога да
вижда слънцето или звездите, без да забелязва нито цветята, нито снега, без
никога да вижда други хора – освен пазачите и мъчителите си. Седемнадесет часа от
денонощието той трябва да остане седнал и да слуша: „Християнството е глупост... Признайте, че никой не ви обича повече!”
През юни 1940 г. собствената къща на семейство Житранер е заета от
немците. Младата Маити е забелязана с таланта си на пианист. Тя е мобилизирана
да свири на пиано на един вечерен световен концерт за Гестапо в Париж.
На края на представлението Маити заменя своята
заплата за освобождаването на двама или трима приятели, „арестувани по погрешка”.
Шефът на Гестапо открива през 1943 г., че младата пианистка е
една малка мравка от Съпротивата.
Измъчвана е жестоко и оставена на произвола на
съдбата. Спасена е от Червения кръст. Прекарва осем дълги и тъжни години в
болница. Никога повече не може да свири на пиано и живее в състояние на
страдание ден и нощ. След този ад две желания се утвърждават в нея.
Първото е да прости на този, който унищожи
дарбата и бъдещето й... „Но как да го направя? Възможно ли е това?” Второто желание е да открива
възможности да помага на другите. „Тези две желания никога не са ме напускали.”
В продължение на 40 години Маити се моли всеки
ден за този мъж, нейния мъчител.
Чрез своя баща е получила протестанска вяра.
Много млада е четяла Библията. Думите на Господ са в живота й, тя ги пази в
паметта си. „Когато
открих тази връзка от човек до човек чрез Господ, аз осъзнах, че Бог не иска да имаме по пътя си
страдание и нещастие. Той ми помогна да изляза от ситуацията и да мога да дам
нещо и на другите хора.”
Бях на три години, когато родителите ми се
разведоха. Баща ми под въздействието на алкохола
биеше майка ми. На седем години трябваше да започна училище, но майка ми ме
остави в дом за сираци и разведени родители, защото не можеше да се грижи за
мен. Това е един от лошите ми детски спомени. Когато завърших първи клас, майка
ми се омъжи. Бях много радостна, че ще ме вземат от дома и най-после ще имам
баща. Родителите ми бяха изключително сериозни хора. Вторият ми баща беше
военен. Липсваха детски игри, смях и разговори. Не намираха време да ме
прегърнат и целунат. Но това не беше най-лошото. На 15 г. станах жертва на
физическо и сексуално насилие от страна на втория си баща. Майка ми не ми
повярва и ме изгониха да живея на квартира, за да не развалям семейството им.
На 20 г. реших да създам мечтаното семейство. За жалост, то остана в
мечтите ми. Съпруга ми пиеше много и често се карахме. Понякога си мислех за
развод, но спомените за живота ми без баща и с втори такъв не ме оставяха на
мира. Реших, че ще се боря и ще изтърпя всичко само децата ми да не преминават
през това, което аз бях преживяла. Не се чувствах обичана, бях нещастна. След
няколко години една приятелка ни покани в евангелска църква. Най-после
намерих някой, който ме приемаше и обичаше такава каквато съм. Цялото
семейство започнахме да ходим на църква, но проблемите скоро се върнаха.
Скандалите ту утихваха, ту вземаха връх. Съпруга ми започна отново да пие, да
се гневи. В началото гневът беше само срещу мен, но впоследствие и срещу
децата. Молех се, четях, но духовния ми живот беше хаос. Отчайвах се от всеки,
от всичко, дори от себе си. Не спирах да се осъждам за всеки скандал и проблем.
Питах Бог какво да направя, за да спрат, как да се променят хората около мен,
взаимоотношенията ни. Жадувах за мир. Не спирах да се моля Бог да промени
съпруга ми, а Бог като че ли беше запушил ушите Си за молитвите ми и затворил
очите Си за сълзите ми.
Беше лятото на 2008 година. Стягахме багажа на дъщеря ми за летния лагер, организиран от църквата. Вълнувахме се за предстоящите 10 дни, в които тя за първи път щеше да се отдели от нас и да не бъде при роднини, а някъде там, далече в красивата планина и чистия въздух на Ковачевци. Мястото не беше непознато за нас, учителките също. Положителни емоции завладяваха съзнанието ни. Давах последни майчини наставления, когато само за миг целият ни свят се преобърна.
Два дни преди заминаването й, имахме час за преглед при един професор. Нищо особено на пръв поглед, само исках да разсея някои съмнения, които от известно време се бяха заселили в ума и сърцето ми. Както казват някои – шесто чувство...
След направената снимка, докторът ме погледна и каза: ”Много сериозно положение!