Доста далеч от земята се съвещавали... "Време е за друго раждане" говореха небесните ангели на Господа. Това специално дете ще се нуждае от много любов, Ще се развива много бавно, и ще са му нужни много повече грижи от хората, сред които ще живее долу. Може и да не се научи да тича, да се смее и да играе, Мислите му може да изглеждат твърде странни и в много отношения няма да се приспособи, и всички ще му казват "увредено." Затова нека внимателно да изберем къде да го изпратим, искаме да живее в доволство.
Моля те, Господи, намери човека, който ще изпълни тази специална задача за теб. Те може и да не разберат веднага тази полезна роля, която си им отредил, но това дете изпратено свише поражда по-силна вяра и по-дълбока любов и те скоро ще осъзнаят получената привилегия,  че тяхното скъпоценно дете, толкова крехко и слабо е НАЙ-СПЕЦИАЛНОТО ДЕТЕ НА НЕБЕТО.

И въпреки всичко, да си родител на „специално дете” в България е истинско предизвикателство, болка, радост, тъга, трудност, вяра...

Иска ми се да кажа, че този дар укрепява вярата ни, дава ни нови сили, прави ни по-добри...да, така е и в същото време задава много въпроси, поставя ни пред нови посоки, прекършва много мечти, изземва времето ни. „Мечтаехме да бъдем мисионери в Родопите, мислехме и вярвахме, че това е нашето призвание...” – това споделя мама Светла, когато я попиташ за мечтите им преди да се появи Теди. Но когато разбират, че Бог им дава дете с тежко увреждане – животът се преобръща. Няма място за лутане, за губене на време, за страдане по несбъднати мечти. Трябва да се прави рехабилитация, уморителна – от сутрин до вечер, поглъщаща много средства, много нерви, много изгубени приятелства и казани думи.

Замисляме ли се какво очакваме от децата си? Понякога имаме определени очаквания към поведението им и постъпките им, към думите и начина на общуване с другите, към представянето им в училище, към битовите им задължения и навици. Списъкът може да включва много неща, на практика всичко, за което се сетим свързано с живота на децата ни. Разбира се, съвсем естествено е да имаме очаквания, но дали те са реалистични и полезни за децата и за нас самите като родители?

Един ден, когато големият ми син беше на две годинки, се прибрахме от разходка, събухме си обувките и той започна да „подрежда” всички обувки в антрето. Доста се постара детето, обаче резултата на мен никак не ми хареса. Обувките бяха от другата страна на килимчето, където не им е мястото и аз започнах да му обяснявам, че трябва да са от другата страна, че винаги ги слагаме там и от този сорт неща. Той човека обаче, настояваше, че така е по-хубаво и продължаваше да си слага всички обувки, както на него му харесваше. В един момент ми писна да обяснявам и реших, че когато заспи, ще си подредя всичко както аз си знам. След малко той заспа и аз се приготвих да подреждам. Замислих се - защо смятам да преподредя обувките? Истината беше, че това си беше моя начин на подредба и аз исках от детето да направи нещата по същия начин. Замислих се, че всъщност това, което очаквам от него, е да прави това, което аз правя и то по начина, по който аз го правя. Важното в случая беше, че той ги подрежда и то сам, а не от коя страна на килимчето са, защото това нямаше абсолютно никакво значение. Не бяха върху килима, където стъпваме само с пантофи, а около него и аз трябваше да съм повече от доволна, а не да се опитвам да накарам малчо да подрежда от „правилната страна”. Осъзнах, че трябва аз да променя очакванията си, а не детето ми действията си.

Каква е първата ви мисъл, когато чуете, че вероятността да ви пуснат в неплатена отпуска е реална? От ужас, яд и гняв чувствата преминават в безпокойство, загриженост и страх... Мислите като куршуми летят в ума – ще ми намалее заплатата; защо точно сега се случва; как ще платим сметките; ще ни се провали планираната почивката; колко време ще съм в неплатена; ще се справим ли...

Толкова въпроси връхлитат, че не знам кое е по-добре – да получите главоболие, за да отместите мислите от неприятната новина или да прехвърлите отговорността за справяне със ситуацията на по-силната половинка в семейството.