Тръгването на път е като обещание за радост. Особено когато е през лятото и щом си препълнен с нетърпение, от което добавяш още няколко килограма към личното си тегло.

В последно време пътуването с кола започва да ми се струва все по-уморително, но дали е от възрастта, от умората на седенето с часове, или от предизвикателството да опитам и други превозни средства...

На пристанището яхти – надпревара между хорското богатство. Можеш да видиш как човек с готовност влага състоянието на едно село в притежаването на едничка вещ, движеща се по водата... Всичко е затворено, но и самият град ми се стори изолиран и недружелюбен, знайно че не можеш просто така да решиш и да дойдеш да живееш тук. Съществуват условия и на първо място са финикийските знаци.

Монако, ти просто не си моето райско кътче!

Продължаваме натътък – преборвайки съня и появяващите се многобройни моторни средства. Изненадващо решаваме да “надзърнем” в Торино. Минаваме наблизо и е срамота да отложим посещението му заради някакви си... стотина километра. Е, да, но първо се бъркаме, за да платим скъпия тунел Фре Жуст – 35.10 евро! Хич не ни харесва!

Торино ни посреща със слънце и история. Щедростта на лятото е наистина безгранична. Може би затова казват, че разни специални неща – та дори четенето на инталиански романи, - трябва да се прави под преливащото средиземноморско слънце! За предпочитане 35 градуса, а защо не и отгоре?! Топим се подобно сладолед. Снимаме и възклицаваме!

Разположен е по левия бряг на  река По и е четвъртият по големина в Италия. Наричат го и вратата към италианските Алпи. Катедралата на града е основната църква и носи името на Свети Йоан Кръстител.

В Торино се намира музеят на египетското изкуство, който притежава най-богатата колекция на египетски антики след този в Кайро. На различни места– по прощади, мостове, по улици са поставени статутии на дракони, кучета, лъвове...

И както навсъкъде – много кафенета. Подпираме уморени тела под сенките. Кафето наистина беше ударно, но сервитьорката бе надписала за наша сметка още едно... Не ми трябваше да знам италиански език, за да се разправям, но след съветване се отказах. Но още не съм забравила лъжата.

АЛПИТЕ

Измъкваме се от тези италиански слънчеви дантели и се отправяме към целта – високите Алпи. Естествена и трудна граница между държавите. Пътят е тесничък и подобно спирала се катери нагоре. Не ти дава шанс да гледаш пейзажа. А и той не е разнообразен. Само скалисто, зелено и загатвано по мъничко бяло...

Установяваме се в хотел на 1 400 метра надморска височина. От прозорците и балкона в очите ти влизат върховете на трихилядници, “гримирани” със сняг. Наистина е вълнуващо да се разхождаш по къси ръкави и на бос крак, а нависоко нейде да виждаш нестопили се спомени от месеци... Зимата продължаваше да живее...

Всъщност дните ни са пълни с обиколки из гората и катерене нагоре. Намираме се в национален резерват и това обяснява наличието на букети от цветя и багри. Много вода наколо. Топящите се снегове напояват обилно почвата и тревата зеленее на воля.

Най-любопитното ни преживявяне беше качването с лифта на 2 хиляди метра височина. Свободни и волни, необезпокоявани от никого. Чуваш птици и някакви странни звуци. Оказаха се диви кучета. Най-напред открихме дупките им, после едно любопитно се подаваше, за да ни проучи кои сме и какви са намеренията ни.

Цял ден се потяхме нагоре, а бяхме наясно, че не ще успеем да стигнем върховете. Далеч сме от алпинизма и подготовката. Обедният сандвич и кафето,  стоплената вода се оказаха толкова сладки и апетитни, скрити от алпийския вятър до една скала.

Сред пъстроцветието от жълто, червено, лилаво, синкаво с разни точици, открихме котловина със сняг. Спускахме се по камънаци, опасни плъзгащи се пясъци, докато стигнем белотата. Интересно как се е запазил този леден кът. Подозирам тайно, че снегът е сключил изгоден договор с туристическите фирми, за да се поддържа интереса и да се привличат все повече туристи. Защото ние се топяхме в оскъдното си облекло, но снегът устояваше на горещината. Докоснахме го, за да се убедим, че не е измислен и изрисуван!

Както се прехласвахме какви знамените туристи сме... чухме шум. Един багер бавно се предвижваше нагоре и настрани, и загребваше земя. Надминаваше ни поне с 300 метра нагоре. Удължаваха лифта за скиорите, подготвяха се за новия зимен сезон.

Носовете на самочувствието ни се смалиха и се озовахме седнали на лифта за прибиране. В краката ни криволичеше рекичка и за сетен път ни показваше какви точици  сме в сравнение с природата...

Видяхме как хубавичко сме изгоряли в планината, забравили, че слънчо пече навсякъде.

Френските Алпи – далечни, екзотични и загадъчни. Мечти, поръсени с лято, и за щастлив край – топка сняг.

Христина Панджаридис

снимки: Христина Панджаридис

Коментари

Добавяне на нов Търсене

lilia Sat-07-10 09:56:09 strahotno - iskam i az da otida edin den tam... Отговор | Цитат 0   0

Коментирай
Име:
Email:	do not notifynotify
Заглавие:
UBBCode:	-цвят-aquablackbluefuchsiagraygreenlimemaroonnavyolivepurpleredsilvertealwhiteyellow -размер-тънъкмалъксреденголямогромен
Please input the anti-spam code that you can read in the image.

3.26 Copyright (C) 2008 Compojoom.com / Copyright (C) 2007 Alain Georgette / Copyright (C) 2006 Frantisek Hliva. All rights reserved."